СЪНЯТ НА ФЕЛДФЕБЕЛ-ШКОЛНИКА БИГЛЕР

СЪНЯТ НА ФЕЛДФЕ БЕЛ-ШКОЛНИКА БИГЛЕР ПРЕД БУДАПЕЩА

Той е носител на отличие, на „Железният кръст“, майор, предприел е пътуване с цел да инспектира участъка на поверената му бригада. При това не може да си обясни защо си остава все още майор, като му е поверена бригада. Подозира, че е трябвало да го произведат генерал-майор, но че „генералът“ се е загубил някъде в хаоса на военнополевата поща.

Споменът как във влака на път за фронта капитан Загнер го беше заплашил, че ще го изпрати на фронта да реже телени мрежи, го накара да се усмихва. Впрочем капитан Загнер по лично негово настояване в дивизията отдавна е преместен в друг полк, и то заедно с поручик Лукаш. В друга дивизия, в друга армия.

Някой му бе разказал също така, че и двамата при бягство загинали най-мизерно в едно тресавище.

Докато пътува с автомобил към позициите, за да инспектира участъка на своята бригада, постепенно всичко му се изяснява. Та той всъщност е изпратен от генералния щаб на армията.

Край него маршируват войници и пеят песента, която той беше чел в един сборник австрийски военни песни „Es gilt“[56]:

Halt euch brav, ihr tapf’ren Brüder,

werft den Feind nur herzhaft nieder

lasst des Kaisers Fahne weh’n…[57]

Местността, през която пътуват, има характера на илюстрациите от „Винер илюстрирте цайтунг“[58].

Отдясно край един хамбар се вижда артилерията, която обстрелва неприятелските позиции, проточили се надлъж край шосето, по което той пътува с автомобила си. Отляво има една къща, от която войниците продължават да стрелят, въпреки че противникът вече се опитва да разбие вратите с прикладите на пушките си. Край шосето, обхванат от пламъци, се търкаля противников самолет. На хоризонта се вижда кавалерия и горящо село. По-нататък на малко възвишение следват окопите на батальона, откъдето картечници стрелят по посока на противника. Още по-нататък покрай шосето се виждат противникови окопи. И именно нататък към противниковите окопи насочва колата шофьорът. През слушалката Биглер изревава на шофьора:

— Не виждаш ли къде ме караш? Та там е противникът!

Но шофьорът спокойно му отговаря:

— Господин генерал, това е единственият свестен път. Шосето е в добро състояние. Гумите не биха издържали, ако тръгнем по страничните черни пътища.

Колкото повече наближават позициите на противника, толкова по-силен става огънят. Избухващите снаряди вдигат във въздуха сливовите алеи от двете страни на шосето.

Но шофьорът спокойно отвръща в слушалката:

— Отлично шосе, господин генерал, истинско удоволствие е да пътуваш по него. Отбием ли се в нивите, ще изгърми някоя гума. Погледнете, господин генерал — вика шофьорът в слушалката, — колко добре е направено шосето, дори и трийсет и половин сантиметровите оръдия нищо не могат ни стори. Равно като харман, а по ония каменисти черни пътища в полето положително ще изгърми някоя гума. И без това не можем да мислим за връщане, господин генерал!

— Бззз-дзум! — чува Биглер и автомобилът прави голям скок.

— Не ви ли казах, господин генерал — реве шофьорът в слушалката, — дяволски добре е направено това шосе! Тъкмо в този момент непосредствено пред нас избухна един трийсет и осем сантиметров. Но вижте — няма дупка, няма нищо, шосето си остава гладко като харман. Речем ли да се отклоним в полето, веднага е свършено с гумите. Сега ни обстрелват от разстояние четири километра.

— Но къде сме се засилили така?

— Ще видим — отговаря шофьорът, — но докато шосето е в такова състояние, гарантирам за всичко.

Препускане, диво препускане и изведнъж автомобилът спира.

— Господин генерал — вика шофьорът, — нямате ли щабна карта?

Генерал Биглер запалва електрическо фенерче и вижда на коленете си генералщабна карта. Но как, та това е морска карта, на нея са очертани бреговете на остров Хелголанд от 1864 год., карта на Австро-пруската война, водена против Дания за Шлезвиг.

— Тук има кръстопът — казва шофьорът, — и двата пътя водят до противниковите позиции. За мене е важно да има свястно шосе, за да не пострадат гумите, господин генерал… Нали аз отговарям за щабната кола…

След това гърмеж, оглушителен гърмеж и звезди колкото автомобилни колела. Млечният път е гъст като каймак.

Седнал до шофьора, генерал Биглер се рее из вселената. Целият автомобил непосредствено зад тях е отрязан като с ножица. Останала е само агресивната, нападателна предница.

— Какво щастие — казва шофьорът, — че се бяхте навели към мене, за да ми покажете картата. Детонацията ви прехвърли при мене, а задницата отиде по дяволите. Това беше четиридесет и два сантиметров… Аз веднага се сетих, че щом минем кръстопътя, и шосето няма да струва пукната пара. След трийсет и осем сантиметровия това можеше да бъде само четирийсет и два сантиметров. Засега няма друго производство[59], господин генерал.

— Накъде ме карате?

— Летим към небето, господин генерал, и трябва да внимаваме да не се сблъскаме с някоя комета. Те са по-опасни от четирийсет и два сантиметровите.

— Сега под нас е Марс — каза шофьорът след продължителна пауза.

Биглер отново се почувствува спокоен.

— Запознат ли сте с Битката на народите при Лайпциг? — попита той. — Маршал фон Шварценберг атакува Либертковице на 14 октомври 1813, а на 16 октомври се разви борбата за Линденау. Последваха операциите на генерал Мервелд, ударът на австрийските войски срещу Вахава и в резултат на всичко това на 19 октомври падна Лайпциг.

— Господин генерал — обади се в този момент със сериозен глас шофьорът, — тъкмо сме пред небесната порта, хайде слизайте, господин генерал! Не можем да минем през портата, защото е ужасна навалица. Почерняло е от войска.

— Я сгази някого от тях — вика Биглер на шофьора, — да видиш дали няма да ни сторят път. И подал се от автомобила, започна да крещи:

— Achtung sie Schweinbande![60] Гледай ги ти, добичетата му с добичета, виждат, генерал иде, а не се сещат да командуват: „Стани! Глави наляво, надясно!“

Шофьорът го успокои:

— Това ще бъде доста трудна работа, господин генерал, та повечето са без глави.

Генерал Биглер едва сега забеляза, че всички, които се натискат пред небесната порта, са най-различни инвалиди, загубили във войната някои части от тялото си. Всички те носеха обаче загубените части в раниците си. Глави, ръце, крака. Един праведен артилерист, с протрит шинел, който се блъскаше в навалицата край небесната порта, беше натъпкал в раницата целия си корем заедно с долните си крайници. От друга раница на някакъв праведен опълченец се кокореше към генерал Биглер половината от задника му, откъснат от останалата част на тялото край Лвов.

— Редът си е ред — обади се пак шофьорът, като водеше внимателно колата през гъстата навалица, — очевидно чакат небесна визитация…

През небесната порта пускаха само с парола. Генерал Биглер веднага се досети, че паролата трябва да е: „Für Gott und Kaiser“[61]. И автомобилът веднага бе пуснат в рая.

— Господин генерал — каза някакъв офицер-ангел с крила, когато минаваха покрай казармата за новобранци-ангели, — трябва да се представите в главната квартира.

Продължиха нататък и минаха покрай някакъв учебен плац, гъмжащ от новобранци-ангели, които офицерите учеха да викат: „Алилуя“.

Минаха и край една група, в центъра на която някакъв подофицер-ангел тъкмо се беше заел с възпитанието на един непохватен новобранец-ангел, бъхтеше го с пестник в корема и ревеше с все гърло:

— Още, още, още може, свиня витлеемска. Така ли се вика „алилуя“? Като че ли си налапал цяло кюфте наведнъж. Интересно кое ли говедо те е пуснало, теле такова, в рая? Хайде, опитай още веднъж… „Хлахлихлух?“ Какво, гледай го ти, животното му с животно, не стига, че го пуснали в рая, ами на всичкото отгоре и гъгне. Още веднъж, кедре ливански.

Продължиха по-нататък, но зад тях дълго още се чуваше уплашеното реване на гъгнивия ангел-новобранец:

„Хла-хли-хлу-ля“ и виковете на ангела-подофицер: „А-ли-лу-я, а-ли-лу-я, краво йорданска.“

След това пред тях се изпречи някакво огромно сияние над една сграда като Марианските казарми в Ческе Будейовице. Над сградата два самолета, единият от дясната, а другият от лявата ѝ страна, а помежду им опънато огромно платнище с грамаден надпис:

K. U. K. Gottes Hauptquartier[62].

Двама униформени ангели от военната полиция свалиха генерал Биглер от автомобила. Те го хванаха за яката и го заведоха на първия етаж.

— Пред дядо господ се дръжте прилично — предупредиха го още веднъж горе пред вратата и го бутнаха вътре.

В средата на стаята, по стените на която бяха окачени портретите на Франц Йосиф[63] и Вилхелм[64], на престолонаследника Карл Франц Йосиф[65], на генерал Виктор Данкел[66], на ерцхерцог Фридрих[67] и началника на генералния щаб Конрад фон Хьоцендорф[68], стоеше дядо господ.

— Фелдфебел-школникът — натърти дядо господ, — не ме ли познавате? Аз съм бившият ви началник, капитан Загнер от 11-а рота.

Биглер се вкамени.

— Фелдфебел-школникът Биглер — продължи дядо господ, — с какво право сте си присвоили титлата генерал-майор? С какво право и откъде накъде вие, фелдфебел-школникът Биглер, се разкарвате с щабен автомобил по шосето между противниковите позиции?

— Разрешете да доложа…

— Фелдфебел-школникът, затваряйте си устата, когато с вас приказва господ-бог.

— Разрешете да доложа — можа да процеди още веднъж през тракащите си челюсти Биглер.

— Вие, значи, няма да си затворите устата? — кресна му дядо господ, отвори вратата и извика: — Бърже двама ангели!

Влязоха двама ангели с пушки през лявото си крило. Биглер позна в тях Матушич и Бацер. От устата на дядо господ се чу глас:

— Хвърлете го в нужника!

И фелдфебел-школникът потъна в някаква ужасна смрад.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: