Пътеката

Posted in Uncategorized on юли 4, 2012 by scanman

http://www.nyamamideya.blogspot.com.es

Хората не помнели, кой пръв е преминал по нея. Не знаели името му и времето, когато това се случило. Хората не помнели подробностите, но не това било важното. Важна била самата пътека.

На пръв поглед била обикновена пътека. Започвала внезапно в подножието на един гол хълм, покрит с редки шипкови храсти. Очертанията ѝ едва се различавали в тревата, но ако някой тръгнел по нея, колкото по-надалеч отивал, толкова пътеката ставала все по-ясна и широка.
Прехвърляла хълма, а след това следвала извивките на склоновете на планината зад нея. Изкачвала се и се спускала, преминавала през снежни върхове и по тесни мостчета над бездънни пропасти. Краят ѝ се спускал стръмно от другата страна на планината и изчезвал сред гъстата трева на огромно голо поле.
Казвали, че пътеката преминавала през зловещи места, където животът висял на косъм. Преминавала през ледници, където дори кожата замръзвала и се пукала от студа. Стръмни каменни склонове и сипеи, раздирали до кръв краката и ръцете, но спирането означавало сигурна смърт. Връщането също било невъзможно.
Всъщност така казвали някои. Други твърдели, че пътя минава през най-красивите места на земята.
Били прави и едните и другите. Просто всеки тръгнал по пътеката, искал да види различни неща. Неща, които били само негови и не се повтаряли за никой друг.
Да, пътеката била различна за всеки, защото това била Пътеката на Живота. Поне така я наричали хората, които знаели за нея и искали да тръгнат по нея.
Че защо му е на някой, да тръгва по тази пътека? Нали всеки от нас си има пътека, която да следва? Пътека уникална и неповторима, както уникален и неповторим е Животът.
Всеки си има пътека, но все пак много хора изоставяли своята и тръгвали по тази през планината.
Някои, не били доволни от своята пътека. Мислели, че ако опитат друга, съдбата им ще е по-добра. Тръгвали, но скоро разбирали, че вървели по същия път, от който бягали.
Други просто се чувствали сами на своята пътека. Мислели че, ако тръгнат по другата, там все ще срещнат някого. Някой, с когото да вървят заедно. По пътя очите им търсели хората или поне стъпките на другите, но били отново сами.
Трети не тръгвали по пътя сами. Тръгвали със скъп човек, търсейки път, по който ще вървят винаги заедно. Тръгвали с желание, но пътя им пресичали други хора или се губели след високите скали.
Никой тръгнал не постигал това, което желаел. Само че, всеки ден други се изкачвали по склона и тръгвали по пътеката.
Тръгвали с надежда за нещо ново и различно. Тръгвали без да взимат нищо със себе си, но намирали по пътя познатите свои неща. Разбирали, че всъщност вървят по същата пътека, както преди. Със същите завои, преминаваща през познатите места. Само че, никой тръгнал по тази пътека, не съжалявал за това. Хората знаели, че поне били опитали да променят нещата, които не им харесвали.

Запалихте и Витоша. Браво Бойко!

Posted in Uncategorized on юли 4, 2012 by scanman

Витоша е оцеляла посещенията на славяни, прабългари, хуни, печенеги, римляни, визанийци, комунисти и всякаква друга сган. Но в лето господне 2012 мераклии инвеститори и драснаха клечката. Драснаха и клечката точно след протестите да не се реже и да не се строи вече там. Протести срещу радетели на ски спорта, заради които никой не можа да кара цяла зима на Витоша на пистите, които вече ги имаше.

Няма какво да ви обяснявам де. Не казвам, че Бойко е в течение, че ще запалят Витоша негови хора, но тъй като отдавна е известно че незаконен бизнес в България е бизнес в който не участва Бойко то е логично да се предположи, че който ще строи после каквото и да било ще се нуждае от Бойковата благословия. Той не стана ли Архонт вече или какъвто там църковен чин се полагана такава светла личност?

Бивол.бг обаче пише, че Бойко е отказал два израелски самолета за гасене на пожари. Дано да не е истина. Но тогава какви са изводите? Ми да гори Витоша, мен не ми пречи…

И както винаги, Сандо много добре го е казал:

http://sandolino.blogspot.com.es/2012/07/blog-post.html

Шопски летопис 3

Posted in хумор, чукча читател on юли 3, 2012 by scanman

Ако не работи нещо казвайте, че се борим с техниката като прасе с тиква.

Първа, втора и трета част. Може да завъртите файла с view -> rotate left или нещо подобно трябва да е, при мене е на испански. Става само ако файла вече е свален на вашия компютър.

https://docs.google.com/open?id=0ByfqbCdlRkrwWVdfLUY4YWZkS00

https://docs.google.com/open?id=0ByfqbCdlRkrwa2JTNjZEZWNfYXM

https://docs.google.com/open?id=0ByfqbCdlRkrwXzdwYnpQc0dJWm8

Донка Ушлинова

Posted in Uncategorized on юни 27, 2012 by scanman

Ето още за Донка Ушлинова: На този ден (27 юни) през 1937г. умира революционерката Донка Ушлинова. Тя е родена в село Смилево и се омъжва едва на 15 години. Докато мъжът й е на гурбет, започва да я задиря чифлик-сайбията Реджо бей и тя го убива, след което го заравя в гробището и бяга в гората. Там се присъединява към четата на Славейко Арсов и се включва в борбата срещу османското господство в Македония. Участва в 20 сражения от Илинденско-Преображенското въстание. След това се връща в България и се събира с мъжа си. Двамата са доброволци през Балканските войни и участват в множество боеве. Донка проявява изключителни умения и заради героизма си е наградена с два ордена за храброст и е произведена в чин ефрейтор. През следващите години тя участва и в Първата световна война. За това е наградена с орден за храброст първа степен и става подофицер, като дори е предложена за офицер, но войната приключва. След края на войната Донка се връща с мъжа си във Варна и получава 10 000лв от държавата, с които си построяват малка къща.

via @varnasummer

СЪНЯТ НА ФЕЛДФЕБЕЛ-ШКОЛНИКА БИГЛЕР

Posted in Uncategorized on юни 26, 2012 by scanman

СЪНЯТ НА ФЕЛДФЕ БЕЛ-ШКОЛНИКА БИГЛЕР ПРЕД БУДАПЕЩА

Той е носител на отличие, на „Железният кръст“, майор, предприел е пътуване с цел да инспектира участъка на поверената му бригада. При това не може да си обясни защо си остава все още майор, като му е поверена бригада. Подозира, че е трябвало да го произведат генерал-майор, но че „генералът“ се е загубил някъде в хаоса на военнополевата поща.

Споменът как във влака на път за фронта капитан Загнер го беше заплашил, че ще го изпрати на фронта да реже телени мрежи, го накара да се усмихва. Впрочем капитан Загнер по лично негово настояване в дивизията отдавна е преместен в друг полк, и то заедно с поручик Лукаш. В друга дивизия, в друга армия.

Някой му бе разказал също така, че и двамата при бягство загинали най-мизерно в едно тресавище.

Докато пътува с автомобил към позициите, за да инспектира участъка на своята бригада, постепенно всичко му се изяснява. Та той всъщност е изпратен от генералния щаб на армията.

Край него маршируват войници и пеят песента, която той беше чел в един сборник австрийски военни песни „Es gilt“[56]:

Halt euch brav, ihr tapf’ren Brüder,

werft den Feind nur herzhaft nieder

lasst des Kaisers Fahne weh’n…[57]

Местността, през която пътуват, има характера на илюстрациите от „Винер илюстрирте цайтунг“[58].

Отдясно край един хамбар се вижда артилерията, която обстрелва неприятелските позиции, проточили се надлъж край шосето, по което той пътува с автомобила си. Отляво има една къща, от която войниците продължават да стрелят, въпреки че противникът вече се опитва да разбие вратите с прикладите на пушките си. Край шосето, обхванат от пламъци, се търкаля противников самолет. На хоризонта се вижда кавалерия и горящо село. По-нататък на малко възвишение следват окопите на батальона, откъдето картечници стрелят по посока на противника. Още по-нататък покрай шосето се виждат противникови окопи. И именно нататък към противниковите окопи насочва колата шофьорът. През слушалката Биглер изревава на шофьора:

— Не виждаш ли къде ме караш? Та там е противникът!

Но шофьорът спокойно му отговаря:

— Господин генерал, това е единственият свестен път. Шосето е в добро състояние. Гумите не биха издържали, ако тръгнем по страничните черни пътища.

Колкото повече наближават позициите на противника, толкова по-силен става огънят. Избухващите снаряди вдигат във въздуха сливовите алеи от двете страни на шосето.

Но шофьорът спокойно отвръща в слушалката:

— Отлично шосе, господин генерал, истинско удоволствие е да пътуваш по него. Отбием ли се в нивите, ще изгърми някоя гума. Погледнете, господин генерал — вика шофьорът в слушалката, — колко добре е направено шосето, дори и трийсет и половин сантиметровите оръдия нищо не могат ни стори. Равно като харман, а по ония каменисти черни пътища в полето положително ще изгърми някоя гума. И без това не можем да мислим за връщане, господин генерал!

— Бззз-дзум! — чува Биглер и автомобилът прави голям скок.

— Не ви ли казах, господин генерал — реве шофьорът в слушалката, — дяволски добре е направено това шосе! Тъкмо в този момент непосредствено пред нас избухна един трийсет и осем сантиметров. Но вижте — няма дупка, няма нищо, шосето си остава гладко като харман. Речем ли да се отклоним в полето, веднага е свършено с гумите. Сега ни обстрелват от разстояние четири километра.

— Но къде сме се засилили така?

— Ще видим — отговаря шофьорът, — но докато шосето е в такова състояние, гарантирам за всичко.

Препускане, диво препускане и изведнъж автомобилът спира.

— Господин генерал — вика шофьорът, — нямате ли щабна карта?

Генерал Биглер запалва електрическо фенерче и вижда на коленете си генералщабна карта. Но как, та това е морска карта, на нея са очертани бреговете на остров Хелголанд от 1864 год., карта на Австро-пруската война, водена против Дания за Шлезвиг.

— Тук има кръстопът — казва шофьорът, — и двата пътя водят до противниковите позиции. За мене е важно да има свястно шосе, за да не пострадат гумите, господин генерал… Нали аз отговарям за щабната кола…

След това гърмеж, оглушителен гърмеж и звезди колкото автомобилни колела. Млечният път е гъст като каймак.

Седнал до шофьора, генерал Биглер се рее из вселената. Целият автомобил непосредствено зад тях е отрязан като с ножица. Останала е само агресивната, нападателна предница.

— Какво щастие — казва шофьорът, — че се бяхте навели към мене, за да ми покажете картата. Детонацията ви прехвърли при мене, а задницата отиде по дяволите. Това беше четиридесет и два сантиметров… Аз веднага се сетих, че щом минем кръстопътя, и шосето няма да струва пукната пара. След трийсет и осем сантиметровия това можеше да бъде само четирийсет и два сантиметров. Засега няма друго производство[59], господин генерал.

— Накъде ме карате?

— Летим към небето, господин генерал, и трябва да внимаваме да не се сблъскаме с някоя комета. Те са по-опасни от четирийсет и два сантиметровите.

— Сега под нас е Марс — каза шофьорът след продължителна пауза.

Биглер отново се почувствува спокоен.

— Запознат ли сте с Битката на народите при Лайпциг? — попита той. — Маршал фон Шварценберг атакува Либертковице на 14 октомври 1813, а на 16 октомври се разви борбата за Линденау. Последваха операциите на генерал Мервелд, ударът на австрийските войски срещу Вахава и в резултат на всичко това на 19 октомври падна Лайпциг.

— Господин генерал — обади се в този момент със сериозен глас шофьорът, — тъкмо сме пред небесната порта, хайде слизайте, господин генерал! Не можем да минем през портата, защото е ужасна навалица. Почерняло е от войска.

— Я сгази някого от тях — вика Биглер на шофьора, — да видиш дали няма да ни сторят път. И подал се от автомобила, започна да крещи:

— Achtung sie Schweinbande![60] Гледай ги ти, добичетата му с добичета, виждат, генерал иде, а не се сещат да командуват: „Стани! Глави наляво, надясно!“

Шофьорът го успокои:

— Това ще бъде доста трудна работа, господин генерал, та повечето са без глави.

Генерал Биглер едва сега забеляза, че всички, които се натискат пред небесната порта, са най-различни инвалиди, загубили във войната някои части от тялото си. Всички те носеха обаче загубените части в раниците си. Глави, ръце, крака. Един праведен артилерист, с протрит шинел, който се блъскаше в навалицата край небесната порта, беше натъпкал в раницата целия си корем заедно с долните си крайници. От друга раница на някакъв праведен опълченец се кокореше към генерал Биглер половината от задника му, откъснат от останалата част на тялото край Лвов.

— Редът си е ред — обади се пак шофьорът, като водеше внимателно колата през гъстата навалица, — очевидно чакат небесна визитация…

През небесната порта пускаха само с парола. Генерал Биглер веднага се досети, че паролата трябва да е: „Für Gott und Kaiser“[61]. И автомобилът веднага бе пуснат в рая.

— Господин генерал — каза някакъв офицер-ангел с крила, когато минаваха покрай казармата за новобранци-ангели, — трябва да се представите в главната квартира.

Продължиха нататък и минаха покрай някакъв учебен плац, гъмжащ от новобранци-ангели, които офицерите учеха да викат: „Алилуя“.

Минаха и край една група, в центъра на която някакъв подофицер-ангел тъкмо се беше заел с възпитанието на един непохватен новобранец-ангел, бъхтеше го с пестник в корема и ревеше с все гърло:

— Още, още, още може, свиня витлеемска. Така ли се вика „алилуя“? Като че ли си налапал цяло кюфте наведнъж. Интересно кое ли говедо те е пуснало, теле такова, в рая? Хайде, опитай още веднъж… „Хлахлихлух?“ Какво, гледай го ти, животното му с животно, не стига, че го пуснали в рая, ами на всичкото отгоре и гъгне. Още веднъж, кедре ливански.

Продължиха по-нататък, но зад тях дълго още се чуваше уплашеното реване на гъгнивия ангел-новобранец:

„Хла-хли-хлу-ля“ и виковете на ангела-подофицер: „А-ли-лу-я, а-ли-лу-я, краво йорданска.“

След това пред тях се изпречи някакво огромно сияние над една сграда като Марианските казарми в Ческе Будейовице. Над сградата два самолета, единият от дясната, а другият от лявата ѝ страна, а помежду им опънато огромно платнище с грамаден надпис:

K. U. K. Gottes Hauptquartier[62].

Двама униформени ангели от военната полиция свалиха генерал Биглер от автомобила. Те го хванаха за яката и го заведоха на първия етаж.

— Пред дядо господ се дръжте прилично — предупредиха го още веднъж горе пред вратата и го бутнаха вътре.

В средата на стаята, по стените на която бяха окачени портретите на Франц Йосиф[63] и Вилхелм[64], на престолонаследника Карл Франц Йосиф[65], на генерал Виктор Данкел[66], на ерцхерцог Фридрих[67] и началника на генералния щаб Конрад фон Хьоцендорф[68], стоеше дядо господ.

— Фелдфебел-школникът — натърти дядо господ, — не ме ли познавате? Аз съм бившият ви началник, капитан Загнер от 11-а рота.

Биглер се вкамени.

— Фелдфебел-школникът Биглер — продължи дядо господ, — с какво право сте си присвоили титлата генерал-майор? С какво право и откъде накъде вие, фелдфебел-школникът Биглер, се разкарвате с щабен автомобил по шосето между противниковите позиции?

— Разрешете да доложа…

— Фелдфебел-школникът, затваряйте си устата, когато с вас приказва господ-бог.

— Разрешете да доложа — можа да процеди още веднъж през тракащите си челюсти Биглер.

— Вие, значи, няма да си затворите устата? — кресна му дядо господ, отвори вратата и извика: — Бърже двама ангели!

Влязоха двама ангели с пушки през лявото си крило. Биглер позна в тях Матушич и Бацер. От устата на дядо господ се чу глас:

— Хвърлете го в нужника!

И фелдфебел-школникът потъна в някаква ужасна смрад.

 

Ноaм Чомски посочва 10 начина за манипулиране чрез медиите …

Posted in Uncategorized on юни 26, 2012 by scanman

Източник


Манипулиране

Ноам Чомски е съставил списък на „10 начина за манипулиране“ с помощта на медиите.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни ( цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, така че те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи.Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година.Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати.Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето.

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация,като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост.С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят.

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб …

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.Ако разпознавате тази манипулация в поведението на медиите споделете тази статия с възможно повече хора за да се изгради независимо общество от хора, които могат сами да правят своя избор.

Модерно или старомодно е пъклото?

Posted in Uncategorized on юни 23, 2012 by scanman

Вечерта Швейк и фелдкуратът бяха посетени от набожния фелдкурат, когото тая сутрин също като тях бяха поканили да служи литургия на пионерите. Той беше голям фанатик, който искаше да приобщи всекиго към бога. Когато бил учител по закон божи, развивал религиозното чувство в децата чрез плесници и във връзка с това от време на време в различни списания били помествани бележки по негов адрес, озаглавявани: „Грубиянин учител по закон божи“, „Учител по закон божи, който удря плесници“. Той бе убеден, че детето най-добре може да усвои катехизиса с помощта на бастунената система.

Той накуцваше с единия си крак, последица от срещата му с бащата на един ученик, когото учителят по закон божи напляскал поради известни съмнения у него по отношение на светата Троица. Затова ученикът получил три плесника. Един заради бога-отца, втори заради бог-син и трети — заради светия дух.

Днес той беше дошъл, за да вкара в правия път колегата си Кац и да поговори с него от душа. Разговора той започна със следната забележка:

— Чудно, у вас никъде не виждам разпятието. Вие къде четете бревиария[2]? Нито една икона не краси стените на вашето жилище. Какво е това над леглото ви?

Кац се усмихна.

— Това е „Сузана в банята“, а голата жена под нея е една стара моя позната. Онова пък отдясно е произведение на японското изкуство, на което е изобразен сексуалният акт на гейша и стар японски самурай. Нещо много оригинално, нали? Бревиарият ми е в кухнята. Швейк, донесете го и го отворете на страница трета.

Швейк излезе и от кухнята се чу трикратно звукът, който обикновено се произвежда при отпушване на бутилка вино.

Когато на масата се появиха три бутилки, набожният курат беше съкрушен.

— Това е леко, литургично вино, колега — рече Кац, — много добро качество, ризлинк[3]. По вкус напомня мозелското.

— Няма да пия — вироглаво заяви набожният курат, — аз съм дошъл при вас да си поговорим от душа.

— Ще ви пресъхне гърлото, колега — рече Кац, — пийнете и аз ви слушам, аз съм твърде толерантен и съм способен да изслушвам и противни на моите възгледи.

Набожният курат отпи малко и опули очи.

— Дяволски хубаво вино, колега, какво ще кажете?

Фанатикът отговори твърдо:

— Забелязвам, че вие ругаете.

— Навик — отговори Кац, — понякога се улавям даже и в богохулство. Швейк, налейте на господин курата. Мога да ви уверя, че казвам също Himmelherrgott, Krucifix и sacra[4]. Аз мисля, че след като прослужите във войската колкото мене, и вие ще свикнете с тия неща. Та това съвсем не е нещо трудно, няма да срещнете никакви мъчнотии, а за нас, духовниците, то е много близко: небе, бог, кръст, свещено тайнство; не звучи ли това така хубаво и професионално? Пийте, колега.

Бившият учител по закон божи отпи механично. Виждаше се, че иска да каже нещо, но не може. Събираше мислите си.

— Колега — продължи Кац, — горе главата, недейте седя така тъжен, като че ли след пет минути ще ви бесят. Научих, че един петък погрешно сте изяли свински котлет в ресторанта, мислейки, че е четвъртък, и че след това в клозета сте бъркали с пръсти в гърлото си, за да го изкарате навън, тъй като ви било страх, че бог ще ви погуби. Мен не ме е страх да ям месо през пости, не ме е страх и от ада. Пардон, колега, пийте. Е, стана ли ви по-добре? Или вашите възгледи за ада са прогресивни и вие вървите в крак с времето и с реформистите? Според последните вместо обикновените котли със сяра за нещастните грешници в ада имало инсталирани папинови котли с високо налягане, грешниците се пържели на маргарин, имали и електрически скари, с милиони години през телата на грешниците се търкаляли тежки локомобили, скърцането на зъбите се осигурявало от зъболекарите чрез специални инструменти, стенанията се записвали на грамофонни плочи, които се изпращали горе в рая за развлечение на праведните. В рая пък били инсталирани множество пулверизатори с одеколон, а филхармонията изпълнявала изключително Брамс, така че вие предпочитате да ви преместят в ада или чистилището. В задника на всяко ангелче имало затъкнато самолетно витло, за да не се преуморяват крилцата му. Пийте, колега. Швейк, налейте му коняк, струва ми се, че не му е добре.

След като се опомни, набожният курат прошепна:

— Религията е умствена дейност. Който не вярва в съществуването на светата Троица…

— Швейк — прекъсна го Кац, — налейте на господин фелдкурата още един коняк, за да се свести. Разправете му нещо, Швейк.

— Слушам, господин фелдкурат — рече Швейк. — При Влашим, господин фелдкурат, имаше един поп. Понеже старата му икономка забягна с момчето си, като му задигна и парите, той си взе прислужница. И тоя поп на стари години започна да изучава свети Августин, за когото казват, че принадлежи към светите отци. Прочел някъде в неговите съчинения, че който вярва в съществуването на антиподи, трябва да бъде проклет. Извикал прислужницата си и ѝ казал: „Слушайте, вие разправяхте веднъж, че син ви е шлосер и е заминал в Австралия. Значи, той се намира сред антиподи, а свети Августин заповядва всеки, който вярва в съществуването на антиподи, да бъде проклет.“ — „Ваша милост — възразила му жената, — та нали син ми ми изпраща писма и пари от Австралия!“ — „По тоя начин сатаната иска да ви подмами — рекъл ѝ попът, — според свети Августин никаква Австралия не съществува, ясно е, че антихристът иска да ви изкуши.“ Същата седмица в неделя той я проклел публично в черквата и се провикнал от амвона, че Австралия не съществува. От черквата го откарали направо в лудницата. Та правичката да ви кажа, на мнозина мястото им е там. Урсулинките[5] пазят в манастира си шишенце с млякото на Дева Мария, с което тя кърмила малкия Исус, а в сиропиталището край Бенешов, след като им дали да пият лурдска вода[6], сирачетата получили такава диария, каквато светът не бил виждал.

Пред очите на набожния фелдкурат започнаха да се въртят цветни кръгове. Той се опомни едва от новата порция коняк, който, го удари в главата.

Като примигваше с очи, той попита Кац:

— Нима вие не вярвате в безгрешното зачатие на Исуса Христа, нима вие не вярвате, че палецът на свети Йоан Кръстител, който се съхранява в манастира на пиаристите, е истински? Вярвате ли изобщо в бога? А като не вярвате, защо сте станали фелдкурат?

— Колега — отвърна Кац, като го потупа приятелски по гърба, — докато държавата не сметне, че войниците, които отиват да умират на фронта, не се нуждаят от божа благословия, фелдкуратството си остава прилично платено занятие, при което човек не се преуморява особено. За мен това е много по-удобно, отколкото да търча по плацовете, да ходя на маневри. Едно време изпълнявах заповедите на началниците си, днес правя, каквото ми хрумне. Замествам някого, който не съществува, и сам играя ролята на бога. Когато не искам да простя някому греховете, не му ги прощавам, дори на колене да ме моли за това. Впрочем такива екземпляри почти не се срещат.

— Обичам дядо господа — рече набожният фелдкурат, като започна да хълца, — много го обичам. Дайте ми малко вино. Уважавам бога — продължи той след малко, — много го уважавам и почитам. Никого не уважавам така, както него.

Той удари с пестник по масата толкова силно, че бутилките подскочиха.

…Следва раят разбира се