Игра за награди

Posted in Uncategorized on април 24, 2014 by scanman

Игра за награди

Малко снимки от Виена

Posted in Uncategorized on декември 3, 2012 by scanman

http://plus.google.com/photos/115907879731140137459/albums/5817622321023172817?banner=pwa

Kamikaze

Posted in Uncategorized on септември 27, 2012 by scanman

via www.joropentagram.blogspot.com

Погледни ме чиче, на какво се направих и на какво заприличах? Вчера си бех на припек с въдичката и новата кола на язовира, а днеска ми стърчат пет маркуча от гъза и съм целия у дефламол. Заради ей тия, бинтованите мумии по другите легла съм тука, а тоя серсемин зет ми дето спи до мене от упойката – направо хабер си няма каква евтаназия го чака! Само да ми отвърже некой левата ръка и да ми подаде алуминиевата патерица – Един път ще го извъртим в простата кратуна и до там ще е… Ама, аз съм си виновен за всичко!

Що не го утрепах още като ги сгащих с големата дъщеря у спалнята бе, да ме пита човек!? Пльоснали се чиче голи на кувертюрата, разхвърляли си насекъде насраните гащи и ми набарали целата колекция с порно клиповете. Като си видех и снимката на мене и жената от сватбата как я обърнали наопаки за да не гледаме – направо пощурех! Викам, к’ъф си ти бе дееба твойта семка и такъв му отплющех зад врата, че направо се вдигна ей толкав облак и всичко побеле от пърхут! Аз вика, дойдох ръката да й искам, понеже се обичаме и ще се жениме. Така ли викам, по голия кур ще ми я искаш и замахнах да го довършим, кога щерката писна – тате недей, че май съм бременна и омекнах аламинут!
Цела седмица ме врънкаха двете с дъртата вещица да кандисам, накрая вдигнах ръце, извадих ракията и клекнах. Както чиче клекнах – така ми го натресоха у къщата, та чак и куче води с него, бастуна му с бастун. То, не да кажеш некое кутре – а един черен изрод осемдесе кила и нещо дзвер, казвам ти! Изеде ни сичките обувки, по три хляба на ден омиташе, а накрая взема че ми се изкендза на кувертюрата, добичето му мръсно! Аха, да го стиснем зетя за кирливото вратле – дзверо изръмжи, не дава да го пипнеш и с жената стъпваме на пръсти из къщата като балеринки некакви .
Оня ден кога стана белята, си седех доле у пекарната до входа, чистим си тавите и такъв съм се сговнил и умислил. Хранех целия квартал с ръчен хляб и баници, докат не дойдоха от некъде едни чалми, туриха до градинката един павилион и го направиха на пекарна. От как чиче им запуши комина – при мене работата хептен се отгърме! Кво пекоха по-различно не можах да разбера, та сичките бабички дето им давах на вересия, взеха да ме подминават и даже на опашка им се редят, дееба и вампирите неблагодарни!
Като немаше на кой друг, вземах та се оплаках на тъпия ми зет. Викам му, тия баш тука ли намериха пекарна да отварят бе, техната мамица поганска? Баш кога подписах лизинга за новата кола да я изплащам, да ми се натресат! Ей, иде ми да се опашем с динамит, да им влезнем у пекарната и да се гръмнем – Като една лайняна бомба направо да ги отнесем със все ламарините, честно! Зетя вика нема да се косиш, нема да се гърмиш – дай сто лева да купя едно заклано агне и ще им направим камикадзе.
Да бех знаел какво е намислил и какво е агне-камикадзе, хич немаше да го слушам а вместо сто лева, щех чиче сто шамара да му отплющим на место! Ама толкоз се бех кутурлисал, че не усетих кога бръкнах у чекмеджето и му дадох без да се замислям.
Нито разбрах тоя какво агне им отнесе да пекат на заранта, нито знам каква му е била плънката, ама знам кога се гръмна по обед как всичките коли се разпищеха из улицата. Докато излезна пред дукяна и да видя, всичко навънка стана мазилка, стъкла и ламарина, а чалмите гледам – право към градинката търчат, пищят, престилките им отзаде горят и право у фонтана се бухнаха със все шалварите! 
Викам си, тая работа ще да е само на оня нашия – осеменителя, кога го гледам – иде право при мене с една кутия под мишница и води кучето за охрана.
Давай вика да бегаме с колата към язовира, че да имаме алиби и да изхвърлим уликите! Погледнах го чиче между очите, погледнах кутията и все му бех набил шамарите, ако не беше тоя гаден пес и оная, бременната горе! Качвайте се викам отзад с добитъка и никой гък да не е казал, след което подпалих към язовира с двеста от место.
Като пристигнахме на големия гьол, като видех какво е зелено насекъде и как са се разкъткали рибоците – веднага разхлабих нервната жила и извадих пръчките от багажника. Отворих чиче вратите на колата, пуснах радиото и наметах плувките. Даже и цигарка извадих та си палнах. Такъв кеф ми стана на душата, че аха да се цръкнем у гащите, кога оня миндил пак си отвори устата зад мене и ми сецна целия филм!
Що вика ги лигавиш с тия въдици бе? Гледай сега как ще ти извадим сичката риба на язовира с водолазите барабар! Докато разберем чиче кво ми каза, взе че донесе от колата некакъв фишек с тия дългите фитили дет’не гаснат.
Това ли викам, ти беше агнешката плънка в дроб сърмата? Това вика беше – половин кутия остана да изгърмиме, хвърляй тоягата и вади мрежата! Както го каза – така пална фитила от цигарата и го метна, а песа рипна след него у водата да го вади. Айде-е, викам си на акъл, днеска от всичките се отървах, ма като видех бълхарника как иде с фишека у зъбите, изревах само „Бегай!“ и си плюхме чиче на петите.
Как решихме, че баш в колата с другите фишеци ще сме скрити, ама влетехме с плонж и затръшнах вратите моментално, че камикадзето хептен ни настигна. Таман се пресегнах и за прозореца – добичето ме превари, влезна със скок и ние изкочихме през вратите с два….
И те тогава точно чиче, се гръмна!
Първия път се усвестих за малко у водата колкото да разберем, че живот още имам ама кола вече немам, а на втория се събудих с бинтована глава и със заврените маркучи във гъза!
Като се огледах със здравото око и мижим – кво да видим? Всичките кратуни ни събрали чиче на едно место, смърдиме като пушени скумрии, ама сме подредени баш как си му е ред! Ей ги е, ония препарирани чалми лежат ей там в дъното, а мене са ме курдисали точно на една патерица разстояние от целта!
Само чакам некой да ми отвърже чиче, левата ръка…

Умберто Еко „Островът от предишния ден“

Posted in чукча читател, Uncategorized on септември 26, 2012 by scanman

Сега започвам да я чета и срещам един готин цитат:

„— Господине, бъдете горд: днес се докоснахте до една красива смърт; дръжте се и в бъдеще също тъй нехайно, знаейки, че душата умира с тялото. Значи отивате към смъртта, след като сте вкусили живота. Ние сме животни сред животните, като тях рожби на материята, само дето сме по-беззащитни. Но тъй като за разлика от зверовете знаем, че трябва да умрем, да се приготвим за този миг, наслаждавайки се на живота, който ни е даден от случая и по случайност. Нека мъдростта ни научи да употребим дните си, за да пием и да водим приятни разговори, както подобава на благородници, презирайки жалките души. Побратими, животът ни е длъжник! Ние гнием в Казале и сме се родили твърде късно, за да се порадваме на времената на добрия крал Анри[9], когато в Лувъра човек можел да срещне копелета, маймуни, луди и придворни смешници, джуджета и cul-de-jatte[10], музиканти и поети, и Кралят се забавлявал с тях. Сега йезуити, похотливи като козли, кълнат всеки, който чете Рабле и латинските поети, и искат всички да сме добродетелни, за да требим хугенотите. Боже Господи, войната е хубава, но искам да се бия за собствено удоволствие, а не защото противникът ми яде месо в петък. Езичниците са били по-мъдри от нас. И те са имали трима богове, но поне майка им Кибела не се е правила, че ги е родила, оставайки си девица.
— Господине! — възнегодува Роберто, докато другите се смееха.
— Господине — отвърна Сен-Савен, — първото достойнство на един честен човек е презрението към религията, която повелява да се боим от най-естественото нещо на света, каквото е смъртта, да мразим единственото хубаво нещо, дадено ни от съдбата, каквото е животът, и да се стремим към едно небе, където във вечно блаженство живеят само планетите, за които няма нито награди, нито присъди, а само вечно движение в обятията на пустотата. Бъдете силен като мъдреците на древна Гърция и гледайте смъртта право в очите и без страх. Иисус твърде много се е потил, докато я е чакал. А от какво е имало да се бои, от друга страна, след като е щял да възкръсне?“

Posted in хумор on юли 28, 2012 by scanman

Това не помня да съм го правил, ама под въздействието на една бутилчица Faustino V
ще се пробвам да коментирам търсенията, които са довели до затрития ми блог.

nachin za bqgane 1
Поставяш си единия крак пред другия, колкото се може по-бързо.

bezplatni seminari dr. shadrin 1
Безплатно е само сиренето в капана на мишката, дерзай.

парче пица в венеции 1
Абе скъпо е ама си струва.

джин бомбай 1
Само един път го пих, но цяла бутилка и ме боля много глава. Рискувай за своя сметка или пий едно–две-три малки.

плодете се и се множете 1
Докога бе, вече си пречиме!

норбеков wikipedia 1
точно там е мястото да узнаеш за Норбеков.

kak da razbere6 dali v ku6tata ima napravena magiq
Къщата няма направена магия, ама за всеки случай си купи друга къща.

теллалов цитати 1
Не го цитирай а го чети, чукча.

как да имаме магически сили 1
С много безрезултатни усилия и риска да станеш смешен.

микроизражения на лицето
На правилното място си.

Историята си направи зловеща шега с нас.

Posted in Uncategorized on юли 12, 2012 by scanman
btvnews.bg,  Светослав Иванов
Прости ни позоваването на БТВ Хигс бозоне… но позоваване трябва да има
 
Историята си направи зловеща шега с нас. От богатите хора от онова време сякаш няма и следа

Снимка: БГНЕС, архив
 
Сто хиляди лева за болницата в Галац. Сто и двайсет хиляди лева за българската болница в Цариград. Петдесет хиляди лева за българско училище в Солун. Евлоги Георгиев бил смазващо богат човек. Ако някой ден списание „Форбс” реши да направи класация за най-богатите хора през 19 век, не трябва да се съмнявате, че българинът ще бъде в топ 10 на най-влиятелните хора във финансовия свят на онова време.
Когато той починал в един горещ ден, като днешния, през юли 1893-а, в завещанието му имало нещо, което сериозно притеснило наследниците му.
 
Българска болница в Цариград  Българската болница, построена с парите на Евлоги Георгиев в Цариград
На първите си братовчеди, родени от тримата братя на майка му, милионерът завещавал по 16 хиляди лева. Още по 4000 лева дава на тези от братовчедките си, които са останали неомъжени. За сметка на това останалите цифри са стряскащи – 6 000 000 лева за построяването на Висше училище в България, плюс 10 хиляди квадратни метра земя между улиците „Дондуков” и „Цариградско шосе”!
Ще пропусна годините, в които българското правителство се опитва да вземе парите за университета и да ги използва с друга цел, защото както е видно днес, завещанието на братята Христо и Евлоги е спазено и техните скулптури кротко седят пред официалния вход на Софийския университет, независимо че за голям процент от младежите днес Евлоги Георгиев е повече име на улица, отколкото филантроп, така както Ян Собиески е повече име на водка, а не на благородник, спасил Западна Европа от турското нашествие.
Няколко години по-късно, малко след като България постига своята независимост, изпълнителят на завещанието на братя Георгиеви – Иван Гешов, също дарява космическа сума.
120 000 хиляди златни лева отиват към банките, за да може Българското книжовно дружество да има красива сграда. Днес барелефът на Гешов гледа точно в посоката на паметниците на неговите приятели Христо и Евлоги.
 
Търговската гимназия в Свищов Търговската гимназия в Свищов
Далеч от тях се издига прекрасната сграда на Търговската гимназия в Свищов, построена с дарението на Димитър Хадживасилев. Неговият познат от Враца Кузма Тричков също не остава по-назад и изсипва хиляди в построяването на училища в родния си град.
Следват ги търговци от Русе, Габрово и къде ли още не, като в един момент се стига до там, че само 30 години след Освобождението, в България възникват над 200 дарителски фонда, чрез които богатите българи даряват пари, с каквито не разполагат дори и някои министерства.
Те строели болници, училища, научни институти, финансирали образованието на студенти, помагали на болни деца и се грижели за хиляди сираци, които войните остават без бащи.
Какви времена са били само – богатите хора са се надпреварвали да даряват и за тях е било въпрос на чест да даряват все по-крупни и по-крупни суми.
Помогнете на малката Габи. Помогнете на Гери. Помогнете на Жорко.
Познатият рефрен от същата тази страна, но сто години по-късно. Историята си направи зловеща шега с нас. От богатите хора от онова време сякаш няма и следа. Не че днес няма богати бизнесмени, но те натрупаха състоянието си по толкова неведоми пътища, че думата „дарение” е толкова далеч от тях, колкото думите „кредитен милионер”, „контрабанда на цигари” и „кокаинови крале” са далеч от начина, по който забогатяват гореописаните господа през 19 век.
Само за няколко си десетилетия всеки собственик на бетонен възел стана милионер, а червени старци направиха своите зетьове милионери, директно отхапвайки част от комунистическата държава, която национализира цялото имущество на всички тези благотворителни фондове, градени с личните средства на родолюбивите българи.
Само се замислете какви прякори носят някои от най-богатите българи – на части от костната структура, на животни или на човешки органи.
С какво удоволствие участват в тайни братства или приемат „духовни” титли, които само показват колко са далеч от духовното.
Има ли сред тях поне един мъж, който да предпочете да види върху земята си училище, болница или университет, вместо да построи хотел?
Има ли сред тях поне един човек, който да заспи с надеждата, че парите, които е дарил за лечението на някое дете наистина ще му помогнат?
Аз поне не познавам. Ако вие познавате такива хора, моля да ме извините.
Ако пък и вие не познавате, признайте, че вече живеем във времената, в които даряват само бедните. И колкото по-бедни са те, толкова повече даряват.
Мислили ли сте някога колко е тъжно да събираш дарения като просяк, който отчаяно иска да спаси живота на детето си. Да се молиш на непознати хора за дребни пари, които да те измъкнат от ада на болестта. Да срещаш десетки, които имат спешна нужда от помощ и също като теб разчитат на помощта на непознатите.
 
Къщата на Иван Гешов Рушащата се къща на Иван Гешов в центъра на София
Изключително мъчителна и ненормална ситуация, която се разиграва пред очите на братя Георгиеви, които са си все там – пред Софийския университет. Или около рушащата се къща на Гешов на „Патриарх Евтимий”, която е зарита от спринцовки, в които е имало хероин, направил някого от днешните „бизнесмени” още малко по-богат, а едно семейство още по-нещастно.
„Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно“, написал в завещанието си Евлоги Георгиев.
Колко скромно звучи това „и аз да участвам”. Колко скромно…
 
/via btvnews.bg,  Светослав Иванов

Волейболиста Христо

Posted in Uncategorized on юли 7, 2012 by scanman

Спомен от времето, когато бяк пълен идиот… Тогава се запознах с волейболиста Христо. Той живееше във Франция, върнал се за малко да види България и дъщерите си. Беше разведен и така…

Това се случи преди почти двайсет години. Времето на Васил и Жоро Илиеви…

Нададе плесниците на някакъв дилър в училището на дъщеря му… едва не го убиха. Пребиха го и го вкараха в някакъв билярд клуб. Почти безжизнен го разпозна един от биячите, борец от спортното училище.

Така остана жив, но не можа да се пребори с българската наркомафия, макар, че имаше здрава ръка…

Браво Христо, не успя, но все пак опита.

Пътеката

Posted in Uncategorized on юли 4, 2012 by scanman

http://www.nyamamideya.blogspot.com.es

Хората не помнели, кой пръв е преминал по нея. Не знаели името му и времето, когато това се случило. Хората не помнели подробностите, но не това било важното. Важна била самата пътека.

На пръв поглед била обикновена пътека. Започвала внезапно в подножието на един гол хълм, покрит с редки шипкови храсти. Очертанията ѝ едва се различавали в тревата, но ако някой тръгнел по нея, колкото по-надалеч отивал, толкова пътеката ставала все по-ясна и широка.
Прехвърляла хълма, а след това следвала извивките на склоновете на планината зад нея. Изкачвала се и се спускала, преминавала през снежни върхове и по тесни мостчета над бездънни пропасти. Краят ѝ се спускал стръмно от другата страна на планината и изчезвал сред гъстата трева на огромно голо поле.
Казвали, че пътеката преминавала през зловещи места, където животът висял на косъм. Преминавала през ледници, където дори кожата замръзвала и се пукала от студа. Стръмни каменни склонове и сипеи, раздирали до кръв краката и ръцете, но спирането означавало сигурна смърт. Връщането също било невъзможно.
Всъщност така казвали някои. Други твърдели, че пътя минава през най-красивите места на земята.
Били прави и едните и другите. Просто всеки тръгнал по пътеката, искал да види различни неща. Неща, които били само негови и не се повтаряли за никой друг.
Да, пътеката била различна за всеки, защото това била Пътеката на Живота. Поне така я наричали хората, които знаели за нея и искали да тръгнат по нея.
Че защо му е на някой, да тръгва по тази пътека? Нали всеки от нас си има пътека, която да следва? Пътека уникална и неповторима, както уникален и неповторим е Животът.
Всеки си има пътека, но все пак много хора изоставяли своята и тръгвали по тази през планината.
Някои, не били доволни от своята пътека. Мислели, че ако опитат друга, съдбата им ще е по-добра. Тръгвали, но скоро разбирали, че вървели по същия път, от който бягали.
Други просто се чувствали сами на своята пътека. Мислели че, ако тръгнат по другата, там все ще срещнат някого. Някой, с когото да вървят заедно. По пътя очите им търсели хората или поне стъпките на другите, но били отново сами.
Трети не тръгвали по пътя сами. Тръгвали със скъп човек, търсейки път, по който ще вървят винаги заедно. Тръгвали с желание, но пътя им пресичали други хора или се губели след високите скали.
Никой тръгнал не постигал това, което желаел. Само че, всеки ден други се изкачвали по склона и тръгвали по пътеката.
Тръгвали с надежда за нещо ново и различно. Тръгвали без да взимат нищо със себе си, но намирали по пътя познатите свои неща. Разбирали, че всъщност вървят по същата пътека, както преди. Със същите завои, преминаваща през познатите места. Само че, никой тръгнал по тази пътека, не съжалявал за това. Хората знаели, че поне били опитали да променят нещата, които не им харесвали.

Запалихте и Витоша. Браво Бойко!

Posted in Uncategorized on юли 4, 2012 by scanman

Витоша е оцеляла посещенията на славяни, прабългари, хуни, печенеги, римляни, визанийци, комунисти и всякаква друга сган. Но в лето господне 2012 мераклии инвеститори и драснаха клечката. Драснаха и клечката точно след протестите да не се реже и да не се строи вече там. Протести срещу радетели на ски спорта, заради които никой не можа да кара цяла зима на Витоша на пистите, които вече ги имаше.

Няма какво да ви обяснявам де. Не казвам, че Бойко е в течение, че ще запалят Витоша негови хора, но тъй като отдавна е известно че незаконен бизнес в България е бизнес в който не участва Бойко то е логично да се предположи, че който ще строи после каквото и да било ще се нуждае от Бойковата благословия. Той не стана ли Архонт вече или какъвто там църковен чин се полагана такава светла личност?

Бивол.бг обаче пише, че Бойко е отказал два израелски самолета за гасене на пожари. Дано да не е истина. Но тогава какви са изводите? Ми да гори Витоша, мен не ми пречи…

И както винаги, Сандо много добре го е казал:

http://sandolino.blogspot.com.es/2012/07/blog-post.html

Шопски летопис 3

Posted in хумор, чукча читател on юли 3, 2012 by scanman

Ако не работи нещо казвайте, че се борим с техниката като прасе с тиква.

Първа, втора и трета част. Може да завъртите файла с view -> rotate left или нещо подобно трябва да е, при мене е на испански. Става само ако файла вече е свален на вашия компютър.

https://docs.google.com/open?id=0ByfqbCdlRkrwWVdfLUY4YWZkS00

https://docs.google.com/open?id=0ByfqbCdlRkrwa2JTNjZEZWNfYXM

https://docs.google.com/open?id=0ByfqbCdlRkrwXzdwYnpQc0dJWm8